Първи години като творец и семеен живот в Пловдив.
В Пловдив Виктор Тодоров е поканен като млад специалист – скулптор на работа към тогавашния Градски Народен Съвет, разположен в сградата на улица “Княз Богориди“.
“Някъде през октомври месец при мен в стаята дойде Виктор Тодоров за работа към отдел „Архитектура и благоустройство“. Тогава вече се говореше за естетизация на градската среда. По това време главен архитект на Пловдив беше архитект Карлиев. Бяхме разположени в една стая на четвъртия етаж. Първото ми впечатление за Виктор беше, че той е много експанзивен и че не е свикнал да стои на едно място; не е вършил административна работа и не се чувства на мястото си в работен кабинет.
Куриозен случай ще разкажа. Дойде време да си получаваме заплатите, отидох при касиер-домакина и като се върнах, казах: “Викторе, трябва да си получиш заплатата.” Той сякаш не реагира. След ден-два отидох до касиер-домакина по работни дела и той ми каза: “Ти на оня да му кажеш да дойде и да си получи заплатата, че не мога да си приключа ведомостта!”. Като се върнах, казах на Виктор: “Иди и си получи заплатата!”. “А, хонорара ли?”, ми отговаря той. Минаха още ден-два и касиер-домакинът влетя с крясъци в стаята: “Викторе, ти бе! Само ви назначават такива, които нищо не вършите. Кога ще дойдеш да си получиш заплатата?!“. Виктор му отговаря най-спокойно: “А, хонорара ли? Аз чакам да го получа по пощата.” На касиера му щръкнаха косите: “Аз не пращам заплатите по пощатата!” – и затръшна вратата.
Тук искам да посоча, че на същия етаж, на който работихме, се намираше градоустройственото ателие, чийто началник беше архитект Бакърджиев. При него работеше като млад архитект Антоанета Топалова (дъщеря на учителя на Виктор от гимназията – Иван Топалов). Често тримата си говорихме: “Аз съм най-младата архитектка на републиката, Виктор – най-младият скулптор на републиката, а пък аз, Кирил Христозов – най-младият техник на републиката.” Та така започна съвместната ни работа с Виктор Тодоров.
Друго интересно нещо, което си спомням е, че Виктор Тодоров направи в един безистен на Главната улица в Пловдив неонови фигури и надписи за Спорт-Тото. Той ги проектира и ги изпълниха в някаква работилница. По това време технологията и модата на неоновите надписи тепърва навлизаше.
Виктор работеше и по естетизация на градската среда. Имаше специална комисия, която преценяваше нужните намеси за Централна градска част и квартал Капана – кои сгради да бъдат ремонтирани, кои обновени и как.” – интервю с Кирил Христозов, колега на Виктор Тодоров, януари 2023 г.
Семеен живот
През 1959 г. Виктор Тодоров сключва брак с Теменуга Антонова. По това време тя е студентка в МЕИ София (Машинно-електротехнически институт, сегашният Технически Университет). През 1960 година, след като и двамата младоженци завършват, се установяват в Пловдив и живеят в квартал Капана, на ул. Константин Стоилов (по онова време носи името “Стамат Матанов“).
През 1961 г. се ражда първият им син Явор Тодоров. По това време съществува така нареченото “разпределение след завършване на висшето образование” и Теменуга Тодорова е разпределена като машинен инженер в Карловските военни заводи. Това е крайно неблагоприятно за младото семейство, но благодарение на Атанас Кръстев (Начо Културата) младото семейство не е разделено – Начо съдейства Теменуга да бъде назначена като преподавател в Текстилния техникум в Пловдив.
През 1963 г., благодарение на работата си в Градския съвет, Виктор, Теменуга и малкият Явор се преместват в апартамент на улица Прага. Животът на младото семейство е изпълнен с ежедневни дейности и работа, но разбира се и с много сбирки между приятели. Гостуването по домовете е честа практика. Семейство Тодорови поддържа приятелства със семействата на Петър и Мария Григорови, Ангел и Елена Томови, Юлия и Марин Топалови. Незабравими са вечерите, веселбите, както и игрите на техните деца Явор, Вихра, Соня, Росен и много други.
Ателието в с. Марково
През 1965 година се дава възможност на няколко пловдивски художници – Виктор Тодоров, Марин Топалов, Паскал Стружев, Димитър Киров, Кънчо Чотов, Иван Топалов – да получат места за построяване на творчески ателиета.
Димитър Киров си спомня: „Иван Топалов направи първите контакти и постъпки да се дадат терени за ателиета на художниците в село Марково и всички, които са сега там – Марин Топалов, Виктор Тодоров, Паскал Стружев, аз и други, го дължим на него, на неговите усилия и грижа за колегите. Той никога не е мислил само за себе си. Мислеше повече как да помогне на колегите си, на гилдията. Помня, че с него ходихме и в село Извор да правим и там постъпки за места на художници, но после, заради свлачищата, се отказахме от тази възможност.” – Цанев, Стефан. Имена от града на художниците. София, Нова Тимкомпакт, 1999, с.240
Ателиетата на Иван Топалов и Виктор Тодоров са построени на два съседни парцела в село Марково. Така учител и ученик остават заедно и споделят съдбите си като едни от най-активните пловдивски скулптори на съвремието ни.
Квадратурата и ориентацията на помещенията са изпълнени по всички норми, стандарти и изисквания за реализация на монументална скулптура – височина около 5 метра и светлина (прозорци), идваща само от север. По този начин се изолират бликовете и силния контраст, а авторът е независим от промените на слънцегреенето – получава се възможност за максимално време работа при дневна светлина. Изискванията за живописните ателиета са аналогични. В съседство са разположени живописците Марин Топалов и Паскал Стружев, както и ателието на скулптора Кънчо Чотов.
В това пространство от 5 ателиета се оформя една малка артистична общност за творчество и вдъхновение, чиято слава се носи и до наши дни.
Успоредно с натоварения график и безкрайните поръчки за монументални паметници, релефи, барелефи и тяхната реализация в материал, в ателието на Виктор Тодоров идваха комисии за одобрение на идейни и текущи етапи на монументални проекти и ситуационни решения. Задължително монументалната скулптура е обвързана с архитектурни решения, документация и строителни специалисти, които работят в колектив със скулптора от началото на възлагането на проекта до неговото откриване. Огромна по обем и количество работа. Задължително изискване е да има макет на ситуационното решение в определен мащаб. Тези макети се изработваха от макетисти, които имаха гилдия и гравитираха покрай тогавашните архитекти. Баща ми работеше с архитект Буби Стойков – един от най-авторитетните по това време; също така с архитектите Велчо Велчев, Христо Бакърджиев, Петьо Белев, Иво Ковачев и други.
Спомням си, че когато идваше комисия за одобрение на даден проект, улицата пред нас почерняваше от задължително черните Волги на първите на деня: Кочо Гяуров, Дража Вълчева, Диран Парикян и много други – кметове, секретари, председатели на различни институции. По това време аз бях съвсем малък, а баща ми ме тикаше да се запозная с тях, което за мен беше много притеснително.
В същото време майка ми, баба ми и леля ми бяха „привикани“ специално за събитието да помагат. Те не смогваха да сервират и отсервират плата с филета, луканки и всевъзможни мезета. Аз имах задължението да сервирам и отсервирам “Кока-кола”-та, която в онези години беше дефицитна, но баща ми мъкнеше от някъде десетки каси. Баба ми и леля ми неведнъж се оплакваха: “Всичко свърши! Не можахме една кока-количка да пием.“
