Новото време. 90-те и 2000-те.

Новото време. 90-те и 2000-те.

Геополитическите промени в света и конкретно в България се отразяват и на изкуството. За едно относително кратко време държавата променя коренно отношението си към всички видове изкуство и в частност към монументалните изкуства. Политическата несигурност и икономическата криза блокират почти изцяло тази дейност, тъй като без държавно финансиране и политика, тя не може да се реализира.

Закрити са всевъзможни комисии за синтез на изкуствата и градската среда, закрит е и “Комбинат за декоративно монументални изкуства” в Пловдив – през който е минавала цялата дейност, реализация и финансиране на такива обекти като Паметника на Бузлуджа. Държавните поръчки секват, интересът на институциите се пренасочва в други сфери – шоубизнес, спорт.

Естествено Виктор Тодоров също е въвлечен в тези процеси. Намира частичен изход в живописта. В средата на 90-те години, през 1995 г. прави голяма самостоятелна изложба в изложбената зала на ул. “Гладстон” в Пловдив. Представя живописни платна, скулптурни фигури, глави и бюстове.  През същия период участва с живопис в други по-малки галерии и пространства. Тематиката е предимно пейзажна, включва и сюжети от пребиваването му в Кралство Мароко. Всички живописни платна са откупени почти веднага и от тях нямаме никакъв снимков материал.

Новото време и реалности през 90-те години налага и ново отношение към изкуството. Баща ми много често правеше подаръци или продаваше живописта си на символични цени. Това негово алтруистично отношение и широко скроен поглед към собствените му работи идваше най-вероятно от липсата на финансови грижи в предишните периоди от живота му. В повечето случаи тази негова липса на меркантилност не се оценяваше по достойнство. Придобилите тези произведения по-скоро бяха щастливи, че са минали евтино и не разбираха нито реалната стойност на работата, нито съдържанието, нито пък жеста. И досега някои художници в България изпитват трудност при оценката, менажирането и формирането на пазарна стойност в изкуството.

За КДМИ, значението му за публичната среда и неговия край.

“Виктор Тодоров е един от най-добрите пловдивски скулптори, присъствал много дълго време в художествения живот на нашия град. Аз го познавам от времето, когато завърших художествената академия през 1990 г., точно когато настъпиха бурните промени в нашето общество. Започнах работа в бившия  “Комбинат за декоративно монументални изкуства (КДМИ)” в Пловдив и служебно присъствах в художествения съвет. По това време председател на този съвет беше Виктор Тодоров. Той беше на този пост до момента, в който системата се разгради напълно. А върху тази система беше организиран целият художествен живот и всичко, което се правеше в публичното пространство.

По това време законът гласеше, че за всяка една публична сграда трябва да са отделени 2% от стойността й, които да осъществят синтез между архитектура и изкуство. Този закон осигуряваше публичност на монументалното изкуство, т.е. във всяка една нова сграда да присъства изкуството по някакъв начин, било то като склуптора, мозайки, стенописи, дървопластика, металопластика, керамични пана и т.н. По този начин КДМИ успяваше да поддържа както своя художествен съвет, така и своя колектив от хора, повечето от които бяха професионалисти – художници, които поемаха изпълнението и реализацията на спечелили проекти и конкурси. Това беше една много сериозна форма и организация, за да може в публичното пространство да не влизат случайни неща, да няма кич, безвкусица и непрофесионализъм. Бих искал да кажа, че за съжаление в момента няма такава структура.

Виктор Тодоров беше човекът, който председателстваше този художествен съвет, а за мен това беше обучение в реална среда и несравним опит за начина, по който изкуството придобиваше своя пряк приложен характер в синтеза на публичното пространство. От тогава е и контактът ми с Виктор – винаги добронамерен, сърдечен, винаги готов да помогне на по-млад колега, да нанесе корекции, да се притече на помощ. Въобще Виктор Тодоров беше действително колега с висок художествен вкус и с много положително отношение към творчеството, независимо дали е създадено от млади или стари. Качества, бих казал, с които не можеха да се похвалят други с неговия ранг. След като престанаха да работят тези художествени съвети и се промени структурата и организацията на художествения живот, сме се виждали с Виктор само по приятелска линия.” – интервю с Жорж Трак, художник, скулптор, собственик на Културен Център ТракАрт, януари 2023 г.

Изчезналият бюст на Иван Вазов.

„Спомням си, че през 90-те години започнаха да се крадат металните шахти от общинските площи, паркове, алеи, улици и тротоари. Дори пред общината бяха откраднали доста и се разрази голям скандал. Една сутрин отивам на работа и виждам, че бюстът на Иван Вазов го няма на постамента в Дондуковата градина. Оказа се, че е откраднат, защото е от бронз. Това бяха смутни години. Парите бяха обезценени и се зароди една такава мафия за масови кражби на черни и цветни метали от общинската собственост.

Разговарях с Виктор и го помолих да възстанови бюста на Дядо Вазов. Той се съгласи и каза, че ще направи проекта и авторското изпълнение без пари, но за камъка и каменоделците няма да може да финансира. Тогава аз разговарях с председателя на Общинския съвет и решихме да създадем Инициативен комитет за набиране на средства и възстановяване на изчезнали и повредени паметници. Не всички организации бяха склонни да дарят средства, но някои се отзоваха. Благодарение на моите контакти с кмета на Брацигово по това време, той се съгласи да подари необходимия формат каменен блок. Виктор отиде да го избере, а ние осигурихме и финансирахме транспорта. Паметникът стана за нула време, благодарение на Виктор, който се отказа от всякакви хонорари и практически платихме необходимото само на каменоделците. Това се случи около 1997-1998 година.“ – интервю с Кирил Христозов, януари 2023 г.

Поръчки по неволя.

Първите години на прехода са изпълнени с пошлост, безвкусица, посредственост и липса на каквито и да е естетически критерии. От подземния свят наяве излиза една прослойка, която се легитимира като носител на новите ценности, благодарение на бързо придобитите финансови възможности и корупционни зависимости.

Виктор не се отказва от скулптурата, но се налага да „обере“ формата и мащаба. Има поръчки за декоративни и не до там декоративни (тъй като той не е декоратор) статуи – предимно на женски лежащи фигури: за вили, дворни пространства, фонтани. Клиентите са хора, които искат да се отъркат в неговото творчество и често поръчват неиздържани естетически сюжети. Някои от тях са некоректни и финансово, поради естеството на прослойката, от която произлизат.

Принцеса Даяна.

Виктор получава поръчка от марковски бизнесмен да направи пред вилата му паметник на принцеса Даяна, чиято кончина е съвсем скорошна. Общината трябва да съгласува разрешителни и обсъжда проекта. Информацията достига до кметицата на едно от съседните села, което води до съревнование: “Щом марковци ще правят паметник на Даяна, ние пък ще направим паметник на Моника Люински.” Паметникът така и не е изпълнен.

Триумф на хормона.

Веднъж баща ми ме помоли да му помогна да направи една бърза поръчка – “Темата е кретенска, но парите ми трябват.” Поръчката беше “Триумф на хормона” и представляваше безформени обекти с формата на “барбароните” в различни цветове – абсолютен потрес. Беше предоставена снимка от някакво западно списание – като за модел. Аз отделих известно време да подготвя “творбата”, но този “поръчител-меценат” така и не се е появи никога повече.

Камата.

Новите паметници.

Въпреки променените условия на работа и превратности на новото време Виктор Тодоров продължава да твори монументално изкуство. Паметниците са разположени в градска среда, а поръчките идват от инициативни комитети и частни дарители.