“Изкуството – това е съзерцанието. Това е радостта на духа, който прониква в природата и там открива този дух, от който тя самата е съживена, одушевена. Това е радостта на разума, който ясно вижда вселената и я пресъздава, като я осветява със съзнанието. Изкуството – това е най-възвишената задача на човека, защото то е стремежът на мисълта, която търси да познае света и да го направи понятен.”
Огюст Роден
Първи години. Детство и гимназия в Пловдив.
Събудих се и погледнах през прозореца. Навън беше навалял сняг, а тишината беше оглушителна. 31 януари е… Налегнаха ме спомени.
На 31 януари, 1935 година в село Церово, област Пазарджик в дома на Христо и Пелагия Тодорови се ражда баща ми Виктор Христов Тодоров. Дядо ми е секретар в кметството на селото, а баба ми е домакиня. Виктор е второ дете в семейството, има по-голяма сестра, леля ми Маргарита Тодорова, която е родена през 1932 година.
Дядо ми Христо Тодоров е завършил две висши образования в София, философия и финанси – затова е работил и в кметството. Той е един от основателите на хора към Музикалния Театър в София. Отличавал се с прекрасен певчески глас, но и буен нрав. Съдят го през 1925 г. като “анархо-комунист”, а след 9 септември 1944 г. отново го съдят, този път от Народния съд, по неясни обвинения, прекарва в затвора 15 години…
Любопитна подробност е, че баба ми Пелагия Тодорова е с моминска фамилия Ласкариди – созополски род, чиито наследници в момента управляват арт галерия Ласкариди в град Созопол. Баба ми обаче бяга и се жени по любов за дядо ми, заради което губи наследствени права, както често се случвало едно време.
По-назад в рода ни спомените стигат до дядото на баща ми – Павел Тодоров. Той бил поборник и леел куршуми за въстаниците от Априлското въстание, а жена му Петкана Тодорова (бабата на баща ми) била изключително трудолюбива и помагала за отглеждането на внуците (въпреки че е била с ампутирана дясна ръка след падане от дърво). Семейството ни било изключително близко с това на оперната прима Елена Николай, най-великото мецосопрано на 20 век, също родена в село Церово – прабаба ми я изражда. Леля ми Маргарита си спомня за баба си: ,,Тя ни отгледа и двамата с баща ти, беше много работлива.”
В такава динамична и бурна среда расте малкия Виктор. Първите му срещи с изобразителното изкуство са чрез така наречените художници-ръсачи – амбулантни художници, които по време на празници обикалят и предлагат своите произведения със съмнителна художествена стойност и сюжети, адресирани към масовия вкус (рисунки на елхички и палмички). Независимо от сувенирната и изкуствоподобна стойност на тези произведения, досегът до тази информация е бил полезен за подрастващия художник в годините преди Втората световна война.
След 09.09.1944 г. малкият Виктор, тогава на 9 години, се среща с несгодите на живота в следвоенна България. Той остава без бащинска фигура до себе си – дядо ми, Христо Тодоров, е хвърлен в затвора – съдба сполетяла злочесто много интелектуалци и български семейства през онези години. Баба ми Пелагия се принуждава да замине за Пловдив при роднини и да работи на смени в текстилен комбинат “Марица”, а Виктор става ученик в I-ва мъжка гимназия Александър I (впоследствие преименувана на “Димитър Благоев”, а сега Хуманитарна гимназия “Св.св. Кирил и Методий”).
Гимназията в Пловдив е с големи традиции, тя е най-старата на територията на днешна България, основана като епархийно училище „Св. Кирил и Методий“ през 1850 година от Найден Геров и образовала през годините видни личности като Васил Левски, Иван Вазов, Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Димчо Дебелянов, маестро Георги Атанасов, Панайот Пипков, Иван Евстатиев Гешов, Константин Стоилов, проф. Асен Златаров, академиците Любомир Чакалов и Боян Петканчин.
Средата и образованието в I-ва мъжка гимназия в Пловдив предопределят бъдещата съдба на баща ми. Понякога животът ни дава знаци и възможности, но от нас самите зависи дали ги използваме. Големият шанс, който спохожда Виктор в училище идва по две линии. Първата е учителят му по рисуване по това време – скулпторът Иван Топалов, а втората е общата среда в училището – повечето деца са от буржоазни и заможни фамилии, с традиции и отношение към културата, чуждите езици, литературата и изкуството.
От дистанцията на времето само можем да предполагаме каква своеобразна културна заря и емоция е връхлетяла малкия Виктор в Пловдив. Той е виждал репродукции на картини, но тепърва опознава от първа ръка, визуално и чрез допир, скулптури, гипсови глави, бюстове и всевъзможни отливки на класически модели и детайли. Виктор е обсебен от идеята и магията, че от глина можеш да изваяш мисли, чувства и настроения. Да вдъхнеш живот на нежива материя и тя не само да придобие въздействаща форма, но и да отвори диалог с аудиторията. Този вълшебен процес, който сме свикнали да наричаме изкуство.
Библиотеката и рисувалното ателие на учителя по рисуване, скулпторът Иван Топалов, са жива съкровищница. Там е събрана всевъзможна литература по въпросите на изобразителното изкуство, елитни издания за времето си – списания, книги, репродукции, материали и статии.
„Четете, информирайте се, не стойте неуки“, повтаря учителят Иван Топалов. И малкият Виктор чете, разглежда, попива многократно и с голяма любознателност репродукции, издания като „Златорог“ на Владимир Василев, „Пламък“ на Гео Милев, 12-томната “История на пластичните изкуства” от Николай Райнов. И още – „История на цивилизацията“ от Винкелман, „История на изкуствата“ от Алпатов, голямата поредица на издателство „Скира“ и много други.
Учителите по френски и литература Мадам Сатракян и г-жа Дудова също имат творчески подход и винаги обвързват темите на уроците с представители на изобразителното изкуство, музиката и литературата. Така в тази мини академия, учениците бързо натрупват знания и развиват умения.
По това време има сформиран голям кръжок по рисуване и скулптура, в който участват Иван Андонов, Хари Кесиджян, Жоро Слона, Киркор Папазян, бъдещия поет Атанас Велянов, Христо Явашев (Кристо), Борис Дочев и много други. Заниманията са няколко пъти в седмицата, но повечето деца са всеки ден там. Заради увлечението си някои позакъсват с предметите и точните науки. Митьо Киров, примерно, поради тази причина не взима диплома, заради учителката по математика. Пловдив обаче излъчва всяка година по няколко приети за студенти в Художествената Академия.
„Той беше много буден и инициативен като ученик. Организираше съученици и приятели да ходят по пазарите, където имаха възможност да наблюдават и рисуват животни. Но тогава имаше недостиг на хартия. Голяма помощ на учениците в този момент оказа евангелистката църква – подсигури им картон, за да могат да се упражняват.“
Маргарита Тодорова, сестра на Виктор Тодоров, интервю, февруари 2023 г.
Друга важна школа по рисуване в Пловдив е изградена към художествения колектив „Репин”. Там преподаватели са Ангел Томов, Димитър Павлов, Панайот Попов, Михаил Лютов, Лучка Малеева. Важна роля за финансиране на курсовете по рисуване към „Репин“ има поетът Йордан Русков, който по това време е отговарял за въпросите на културата към общината.
Виктор проявява и много развит певчески талант, унаследен явно от дядо ми Христо Тодоров. Учителят по пеене в Първа Мъжка Гимназия Никола Кенов му предрича бляскава певческа кариера, като го слуша как пее соловите партии в училищния хор, но Виктор явно е толкова завладян и увлечен от света на изобразителното изкуство, че оставя този талант на заден план.
Увлечението му по изобразителното изкуство довежда до там, че той прекъсва училищното си образование в края на 10-ти клас и започва да се готви за кандидатстване в Художествената академия в София. По това време Виктор започва и да работи, за да се издържа. Прекъсването на гимназиалното образование на баща ми не е прищявка, а се дължи на излязлото по това време постановление, което дава възможност на кандидат-студентите в академиите по изкуствата, които нямат завършено средно образование, но са силно надарени, да имат право да кандидатстват. Важно условие за влизане в университета по това постановление обаче е кандидат-студентът да получи отличен на приемния изпит.
