Осемдесетте години на 20-ти век
Това са преломни години както за държавата, така и за дейците на изкуството и в частност за изобразителното изкуство. Политическата сцена възпроизвежда нови критерии, възгледи и ориентири, особено в монументалните изкуства. Все още силата на партийната и идеологическа насоченост са недвусмислени, а монументалните изкуства имат съществен принос за оформлението на градската среда и тъй наречения синтез с архитектурата. Типичен пример е НДК, където се вижда един завишен стремеж към помпозност, разкош, доминация на скулптури, релефи, мозаечни пана, дърворезба и металопластика. Друг изразител на този стремеж е паметникът Бузлуджа, където са вложени тонове скъп смалт за реализацията на мозаечните композиции. Монументалните реализации в областта на скулптурата са съществени. Отпуснати са колосални бюджети, много на брой. Към края на периода обаче поръчките и ангажиментите за монументални произведения силно намаляват.
“Когато завърших академията и дойдох в Пловдив, заварих Виктор Тодоров и Иван Топалов като скулптори. Виктор Тодоров беше направил вече доста неща в Пловдив и аз фактически се запознавах с неговото творчество. Примерно, една от работите е релефът на Цанко Лавренов, горе, на Хисар Капия в Стария град. Всъщност те – Иван Топалов и Виктор Тодоров са едни от основоположниците на пловдивската скулптура. Виктор Тодоров беше един от учителите на творците от моето поколение. По това време при всеки архитектурен проект се предвиждаха минимум по 2% от планираните средства за осъществяване на монументални форми към бъдещите сгради – скулптури, релефи, мазайки, стенописи. По този начин авторите тогава имаха възможност да развиват самите форми и направления в монументалните изкуства и да постигнат така наречения „Синтез“ между архитектурата и изкуствата.”
интервю с Цвятко Сиромашки, скулптор, януари 2023 г.
В периода след Мароко, 1981-84 г., Виктор Тодоров работи към известното пловдивско предприятие “Ален Мак”. Дейността му е свързана с авторските права на опаковките, тяхната адекватна естетическа стойност, контрол на качеството при създаване на проектите. Успоредно с решаването на тези текущи проблеми със замах, той украсява средата в предприятието и експонира в коридорите живопис, пластика и скулптурни творби. Виктор работи и известно време като художник-проектант в “Балкантурист”, направление “Реклама”. От 1984 година е хонорован преподавател в художествената гимназия “Цанко Лавренов” в град Пловдив.
Орден “Кирил и Методий” I степен, 1985 година
През 1985 година Виктор Тодоров е удостоен с орден “Кирил и Методий” I степен. По времето на НРБ този орден е седми по старшинство от общо седемнадесет ордена и в три степени, като първа е най-високата. Орденът се връчва “за дейност в областта на науката, просветата и културата и за големи заслуги за възпитанието на българския народ” и по онова време е най-високото отличие в системата на културата.
В наше време в Република България за такива заслуги се награждава с орден „Св. св. Кирил и Методий“, който е приемник на орден „Св. св. равноапостоли Кирил и Методий“ от царско време и на въпросния орден „Кирил и Методий“. През 1991 г. с указ на VII Велико Народно Събрание се отменят всички отличия от наградната система на режима по време на НРБ, с изключение на ордените Стара планина, Мадарски конник и Орден на розата.
Ателието в Пловдив.
Виктор Тодоров има второ ателие, на сутеренно ниво в блоково пространство, което се намира на улица “Генерал Данаил Николаев” в Пловдив. Там той създава предимно живописни творби, като основен сюжет е пейзажът. Почти всички творби от този период са също в частни колекции.
Баща ми не ползваше ателието в Пловдив само за свои нужди, а го превърна в средище за развитие на млади таланти. В ателието се събираха ентусиасти на изобразителното изкуство и използваха помещенията за подготовка и кандидатстване в Художествената академия. В едната стая се рисуваше етюд на глава и тяло, а в другата се работеше скулптура. Всичко това се правеше под надзора и със съгласието на баща ми, но и безплатно. Обучаващите си поемаха само разноските за моделите, Виктор не взимаше никакви пари за консултациите и даваше възможност на всеки, който наистина има позитивно отношение към изкуството, да работи. По този начин той повтори по естествен начин добронамереността на своя учител Иван Топалов.
В тези групи от млади хора тогава откриваме имената на много вече утвърдени днес творци – скулпторите Иван Тотев, Красимир Ангелов, Милена и Георги Бочукови, Чавдар Паров. Покойният живописец Румен Жеков, който също беше в тази група и с когото бяхме съученици и съквартиранти в гимназията в Казанлък, казваше: “Ако не беше баща ти, аз никога нямаше да кандидатствам живопис в Художествената академия и да ме приемат. Той пръв забеляза някакви данни в мен и ме насърчи да се пробвам в живописта. Защото аз дотогава кандидатствах дизайн, който бях и завършил в казанлъшката гимназия.”
Скулпторът Иван Тотев си спомня: “Преди да следвам в Художествената Академия, аз бях ученик на Виктор Тодоров и той ме запали по скулптурата. Даже пари не вземаше за уроците си. Пари имам, казваше, не искам пари, искам да ви науча на нещо. Беше и един от най-добрите портретисти.” – Станев, Стефан. Имена от града на художниците 3. Пловдив, Стови, 2014, с.35
