Седемдесетте години на 20-ти век
През 70-те години на двадесети век, като продължение на тенденцията от предишното десетилетие, Виктор Тодоров осъществява много паметници, участва в национални, окръжни и индивидуални изложби. Авторът вече е утвърден. Съюзът на Българските Художници има голям брой членове, държавата осигурява немалък бюджет за осъществяване на монументални проекти и произведения. Към СБХ е създаден Творчески Фонд.
“По това време съществуваше тъй нареченият „Творчески фонд“ на СБХ. Той включваше всевъзможни дейности: от сувенирно изкуство през народни занаяти, та чак до изработката на неонови реклами, табели, обемни надписи, букви за обществени сгради и много други дейности. През фонда са минали такива проекти и паметници като „Бузлуджа“, работите около Шумен и много други. Списъкът е безкраен. Този фонд имаше седем подразделения в различни градове, като най-печеливш беше пловдивският клон.
През 70-те години, спомням си, бяха дошли двама руснаци, съветски художници, на посещение в Пловдив. Виктор се срещнал с тях и от дума на дума взел, че казал, че тяхното изкуство е обективистично – някъде в Стария град се видели. И те взели, че отишли в партията и се оплакали, че той принизил тяхното изкуство до обективистично.
Не бих искал да изпадам в ролята на лектор, но бих казал, че това беше една от най-жестоките черти на комунистическата партия и режима тогава. Там не се признава авторство, индивидуалност и така нататък. Мисълта на знаещия, можещия – всичко това се изключва, иначе как ще те ръководи партията?
И какво се случва? Ръководството решава, че трябва да наложи наказание на Виктор Тодоров и се събират на заседание, за да решат какво наказание да сложат. В крайна сметка всички, които присъстват на това заседание – Петър Григоров, Кольо Витковски, Христо Стефанов, Димитър Киров и други – решават, че изразът „обективистично изкуство“ въобще не е обиден, а съвсем правдоподобен.” – интервю с Петър Драмов, януари 2023 г.
Това е един от многото примери за чисто идеологическия аспект при взаимодействието на партията с творческата интелигенция. Неслучайно на нито един паметник, мозайка, стенопис и каквато и да е монументална работа отсъстват данни, име на автор и генерална информация от кого и кога нещо е създадено. Единствено на стенописите на някои автори се виждат инициали и то не на всички. Това естествено не променя достойнствата и значимостта на създадените произведения, но е показателно за начина на работа в изкуството от този период. Артистите не могат да останат встрани от историческите и политически процеси, но в същото време нерядко се шегуват със системата.
“Винаги съм го боготворял. Той беше изключителна личност със страхотно чувство за хумор, бърз ум и много интелигентен. Веднъж го бяха поканили на едно събрание да стане член на партията и той става на събранието и казва: “Аз не се чувствам достоен!”. Кольо Витковски тогава става и крещи как Виктор се подигравал. Такива епизоди имаше много и се бяха превърнали в своеобразни басни. Всички по това време бяха страхотни капии, но Виктор беше номер едно в това отношение.” – Интервю с Александър Георгиев, приятел на Виктор Тодоров, януари 2023 г.
Командировка на запад
През 1974 година баща ми беше изпратен на творческа командировка в тогавашната „Западна Европа“. Заминахме цялото семейство. Спомням си, че тръгнахме една сутрин много рано, може би към 2-3 часа през нощта. Бяхме две коли – нашата и на семейството на Бори Стаменов, кмет на град Кричим по това време. До обяд стигнахме Белград и разгледахме тяхната галерия за модерно изкуство. По-нататък минахме през Загреб и разгледахме тяхната катедрала. От там влязохме в Италия и директно поехме към Рим по магистралите. Там прекарахме три дни и спяхме в помещения, осигурени от посолството.
Много време отделихме във Ватикана. Там аз, тогава на 12 години, получих, както се казва, пълен културен шок от многообразието и количеството на изкуството, изложено в пространствата. Трудно ми е да цитирам конкретно произведение, но може би Сикстинската Капела ми въздейства най-силно. Посетихме също така Вила Боргезе и подземието с гроба на Кирил.
От Италия отидохме във Виена, Австрия на гости на роднина на Б. Стаменов – художник, който се занимаваше с реставрация на стари и повредени картини. Той ни разведе из забележителностите. Видяхме двореца Шьонбрун и това, което много ми хареса – къщата-музей на Хундертвасер.
На връщане минахме през Будапеща и след това се прибрахме в България. Така мина творческата командировка. За мен това беше първа и много важна среща със западната култура и въобще с чужбина. За баща ми и майка ми това не беше първо пътуване навън, тъй като те бяха ходили вече няколко пъти – предимно из „соц-лагера“, както му казваха тогава.
Летата
Всяко лято ходихме на море в Созопол. Там имаме много роднини по линия на баба ми Пелагия, както споменах. Освен това в Созопол имаше добре развита база към СБХ – административна сграда със столова, а преспиването ставаше в къщи-квартири в старата част на града. Почивната смяна траеше около 20 дни.
Спомням си, сутрин, след като се ходеше на закуска, каква паника настъпваше да тръгнем по-бързо за Царския или републиканския плаж, както го наричаха тогава. Баща ми се „въоръжаваше“ с преносим триножник, статив за живопис и руски грундирани картони, учебен формат 50 х 70 см. Тези картони бяха хит по това време и много художници ги ползваха за ескизи и учебни постановки.
На плажа се събираха много негови колеги и техните семейства, всички бяха в курортната смяна – Христо Стефанов, Йоан Левиев, Величко Минеков, Христо Танев, Иван Маразов, Иван Андонов и много други. Баща ми забиваше чадъра и след това тръгвахме да търсим сюжети в околността. Тогава наоколо беше пусто, имаше нискорастящи горички и тук-таме папури, беше много екзотично. Виктор работеше с шпакла и обикновено до обяд пейзажът беше готов. Аз също рисувах, ползвах маслен пастел и се стараех да не изоставам (докато работех на малък формат). Често колегите му подвикваха: “Викторе, ти на почивка ли си дошъл или какво?”, а той отговаряше, че слънчевите бани и седенето на едно място не му понасят. И това си беше самата истина. Тогава, за период от няколко години – до средата на 70-те години – баща ми създаде доста пейзажи с маслени бои върху картон. Между тях имаше доста натуралистически произведения. Почти всички негови работи от този период се намират в частни колекции.
